Момичето от Каменица

 

Вело, Вело крила ли имаш

та стъпваш така леко.

Слънцето гледа с усмивка,

но на него не му е леко

вглежда се с обич, с възхита

и ден след ден Вело, все пита:

-Човек ли е, птица ли е

това огън момиче,

що пие от планинските извори

                            вода ненапита.

Тогава по-ярко лъчите си пали,

в скалата се взира далече ….

След тоя огън,

           след тая жажда,

               след толкова тревога,

това лято няма леко да мине.

 

Скалата се пука от горда болка …

и знае,

че на това смело момиче

              тя ще му бъде закрила.

Но то тук ще загине

              и като волна орлица

във вечността ще премине!

 

Петровден

 

Запяла ми е Петранка

насред бял ден по Петровден

из бащини си дворове -

песни за стари хайдути,

песни за вехти войводи!

-Петранке мила Петрано,

хубаво младо момиче,

що си запяла тъй рано!

Гласът ти глъхне бледнее

във тия гладни години

трудно, Петранке се пее!

Днешните царе - господари

от ден на ден по - алчни стават,

а уж за народа замиляват!

Ненаситни са, грабят от нази

измъчи се и бог да ни пази !

 

 

Вековният дъб

 

На хълма горе над извора

в квартала със княжеско име

приседнах под вековния дъб

и тихо беседвах със него:

-Много години живял си ти,

старче столетнико,

много съдби знаеш и помниш !

Послучай сега какжо ще ти кажа.

Все грижи са бивали

по нашите земи изстрадали

и радост и болка е имало.

Времето назад повърни,

но и в сегашното вглеждай се

и в паметта си го ти съхрани.

Ще отминат и тези горчиви години.

Народът робство е отхвърлял

и днешното ще да отхвърли,

че много лъжи и подлост днес сполетяха

страната ни и безстидно се тук настаниха,

и не за гордост са тези наши

нерадостни, тревожни години !

 

1998

 

Предизборно

 

Ти моя обичана,моя нежна,

моя непреклонна българска реч,

дай ми най-верните думи да разкажа

за бедите, що растат тук по нас

                        не с дни - с часове.

Свободата бе изгряла

            отдавна след кървави битки.

Но как да се днес отстоява,

         как да имаме

              достойнството на Левски

              и на Ботев гордата слава?

Миналото е записано,

                   но бъдещето не,

а съвестта протестира

                    и безмилостно зове…

Но ние

          на дребни трошици

се надяваме и питаме:

-Къде са народните водачи?

А пречим най-умните,

най-мъдрите да са пред нас -

продажниците и подлеците

издигаме на власт.

Сетне повтаряме на Ботев словата

“Кажи ми, кажи, бедни народе,

кой те в таз робска люлка люлее!”

Дотегнахме и на Балкана

и той ведно с нас същата песен подхвана.

Но народът безработен и гладен

                         като свещица догаря!

Въпрос е тогава :

 -Пак ли в сегашната предизборна тема

ще останем заслепени,

пак ли отново ще попаднем

на най-нелепата дилема?

 

2001г.

 

Името ти свидно

с нежни думи преповтарям,

че когато сътворена е земята

с мъдри планини и с радостни поля,

за да бъде

истински богата

дарил я е бог и с любовта !

 

 

Вятърът

Намята си облачна дреха

вятърът и тръгва на юг,

да търси съвет и утеха

без птици останахме тук.

Гнездата празни люлее,

сухите клони почупи,

вредом слухти и беснее

чука из празни хралупи.

Ехото с дълбока въздишка

в невярна следа го запрати -

храстите бягат из хълма

от болки дълбоко познати.

 

 

Люлякова вечер нежно е обвила

люлякови градини и морени сиви.

Витоша пак е приказна и мила

пълна с нежност, любов и закрила.

Обгърнала е горите със зеленина -

кът райски това е от приказна страна.

 Но не питайте днес как тук се живее

и теглото ни какво е и откъде е …

Бедите ни дебнат на всеки ъгъл стар-

теглата са наш ежедневен другар.

Колко много убийства,

лъжи и коварство и питаме:

-Къде сме, в кое грозно царство ?

Глад и немотия тегнат

над селата и над градовете

затова немеем

           пред пролетните красоти

и планината любима

безсилна е да ни възхити!

1995

Към Майстора

 

Благодарим ти Майсторе,

за поезията твоя чрез картини,

за творческата сила, пресъздала

великия божествен труд.

Чрез нея виждаме по-добре днес

падението и грозотата ,

които ни стряскат и в душите сеят смут.

Сега в картинната галерия само

влизаме за да търсим възхита

до твоето човешко рамо,

че с душа наранена сме

 и от болки пребита!

Не поглеждай, творецо велик,

днешните ни дни сиви-

грозотата се пресели при нас

и съдбините ни са твърде горчиви.

Съвременни варвари

опустошиха земите от край до край

и България не е вече

земен рай.

2000 г.

 

 

Синьото платно

на реката

зората в зори изтъка

обши го със златни кенари

опъна го през  зелена лъка.

Поискаха дрешките нови

брезата, липата, дъбът -

протягаха голите клони

пролет е в родния кът.

Пукаха пъпки и клони,

набъбна млада трева

облакът сълзи пророни

шепнейки мили слова!

 

 

Буря

 

Запрелиствал бурен вятър

с груби длани пак гората,

млади клони изпокършил

и разрошил вред тревата.

Птици писнали в клонака,

малки рожби занемели:

-Ех, стихийо, дива, груба -

красотата не позна ли?

 

 

Скъпо заплащаме пропуските

 

Кристални са водите ти,

                         поток планински!

Снежнобели са изворите ти,

пленителна и светла е речта ти

           отронена от бурите на ветровете -

плодове са те на мъдростта на земята ни!

Вече въпроси нямаме!

Времето отдавна ги постави и разгада,

            но ние пропуснахме отговорите.

Сега ги тълкуваме

             в драмата на страданието,

                       в протеста на сърцата си.

Те долавят тревожния пулс на планетата,

която ни роди и отгледа с плодовете си,

              разкри ни тайните

              и тържеството на възможностите.

Изправи ни пред противоречията

             на безкрая  и времето.

 

 

Приижда нашата, гордата Вяра

обичта човешка

от пролетта е пак разоковена.

Закъсняха варварите

с тяхната гавра

и земята ни

пак е разцъфнала

и пролетно зелена!

Младежите ни

от телевизионния екран

наблюдават свирепи убийства

и похотливост …

Съжалете ги, мили млади хора, -

тези автори на гнил морал,

лишени са

от святото човешко чувство -

лишени са

от човечност и срам !

 

 

Пътуване

                       

Пътища много

по всички посоки ги има.

Пътувай където поискаш

пътувай с любов несравнима

 само се вглеждай добре

в синьото родно небе !

Търси безоблачен път

където цветя не бодили растат !

Пътувай със кораб, със влак,

но се връщай в Родината пак !

Тук те чака

твойта любима

за насам

безброй пътища има!

 

 

Родно поле

 

Защо си, мое поле, тъжно натъжено,

защо ти сухи клони

кършат ветровете?

Где е твойта хубост цъфнала в зелено?

Ех вие, дни наши, сиви посивели.

Голяма пустош легала е над полето

и по сухи грани вятърът ядно свири,

свири и почуква !

Пак ли ще ни спомня,

пак ядно ли ще скита?

Със души ранени сме,

а той неуморно повтаря и пита:

А ти, поле мое, тъжно натъжено,

где е твойта хубост цъфнала в зелено ?

Кой ли не си спомня есените златни

с овощните градини от плод натежали

и кой ли до болка за тях днес не жали !

Съсипаха земята днешните богаташи ,

гледат ни надменно

и гневът народен вече не ги плаши !

 

1996

 

Развиделява

 

Възлиза със стъпки нечути

                невидима свежа зора

и за броени минути

 спомени мили шепне сега.

 

Че в паметта на родни балкани

се пазят безброй мигове,

а болката пари, изгаря

и в душите неуморно снове.

Че няма забрава към тези,

що паднаха първи в борбата -

те дял заслужен са взели

за днес

            и във времената.

 

1997

 

 

На далечен път

 

На далечен път замина

златното огнено лято,

но слънцето остави

в плодовете излято.

 

Край пътеката леко извита

край притихмали сиви скали

гората жадно попита:

-Няма ли дъжд да вали ?

Жадни са цветя и тревици,

а потокът едвам се чува

сякаш приспан е отколе

и сън сладък сънува !

 

 

Зимна трева

 

Разрових снега

в отстещната ливада.

Радвам се на чудото -

тревицата премръзнала,

но все така е млада.

Това нежно, крехко стъбълце

в летните горещини не повяхна,

а в зимните студове зъзне, но устоява.

Такава е земната сила -

кърмилница на живота.

А как ли тревата устоява

при тези свирепи явления ?

Тя е със здрав корен

и знае да пази своята сила

за идващите поколения !

 

 

Овчарска песен

 

В дреха във зелена резеда

бродирана със бели маргаритки -

в тревата с бисерна роса

овчарка бере пъстри китки.

 

В далечината кавали нанизват

крехка огърлица от песни

сетне ветрецът ги грабва

и бяга в друми унесен.

Тамо във дън, във горите

ехото ще я повтаря,

денят стопява следите

и през залеза крачи  овчарят.

 

1953 г.

 

 

Ронят песни

       пойните птици

приспиват с тях равнината,

хоризонтът  е притворил зеници -

усмихва се кротко луната.

 

Тя спуска бяла пътека

вечерникът пак да танцува,

да стъпва на пръсти полека,

а долу потокът лудува.

 

Запляскал е с вълните си боси

упоен от дъха на тревата,

от зеленоруйни отколси,

които люлеят полята !