Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03.2011 08:55 - Земя за Обич
Автор: dafinaivanova Категория: Поезия   
Прочетен: 1538 Коментари: 1 Гласове:
1



РУМЕНА ВОЙВОДА

Ветре, ветре буен,

скитнико хайдутин,

не видя ли тук да мине

тая сутрин нашата Румена

с вярната дружина?

 

 Видях я, тя беше

вихърът що мина!

Поломи гората,

клоните покърши –

Стройните калини

със високи върши!

 

Друм широк направи

тя към свободата,

за да грее ярка

в утрото зората,

за да бъдат дните

волни и чудесни,

и да не пресекват

гордите ни песни!

1965 г.

 

БУРЯ

Буря, буря – иде буря

ревнаха на глас ракити,

всичко живо прекатуря,

бучи диво из горите:

 

– Вижте я същинска хала,

уж там кротичко си спеше,

що ли в съня е видяла,

та разчорлена летеше?

 

Ето прехвърля реката,

запокити прашна шума

и вихрушки запремята,

побесняла близна друма!

 

И във яростта си дива

тя разби се в долината,

та отдъхна всичко живо –

дъх поеха си селата!

1966 г.

 

КАРЛОВКАТА ГИНА

Птица гнездо вила

горе на Балкана.

 

Карловката Гина

в люлка син люляла:

 

– Спи, расти ми, сине,

в това робско време –

любов да не стине

в българското племе.

 

Огън да разгаряш

в сърцето на роба,

свобода да грейне

над земята родна.

                                                                                                                                             1980 г.

 

БУНТОВНО ВРЕМЕ

Не посягайте на нашата вяра!

Бунтовно е нашето време,

срещу грешките нечовешките,

срещу тези в душите –

бунтовно е нашето време!

 

И който дръзне да ни отнеме

искрата от пламъка в гърдите

за правда, за човечност, за ред

ще бъде премазан най-напред

от вихъра на нашия гняв –

уверен, правдив и величав!

 

Не посягайте на нашата вяра!

Друг преди нас я бронира

със своята огнена лира

и завеща ни я в този век суров

да бдим, да я пазим и всеки да бъде готов със мисъл, със воля и труд –

та гласът народен да бъде чут!

ДА бъде!

                                                                                                                                             1989 г.

 

ЗЕМЯТА СПАСЕТЕ

Земя, земя,

наша тежка орисия,

браздехме те с рало,

с трактори орахме

и радост, и мъка

из тебе посяхме!

 

А сега със укор

ни гледат полята –

ниви запустели,

надежда непосята!

 

Вихрушките скитат

там сега на воля –

жадни, ненаситни

над човешката неволя.

 

Бурени, трънаци

дращят ветровете,

български стопани,

от срам земята спасете!

                                                                                                                                             1993 г.

 

ИЛЬО ВОЙВОДА

Мека трева е полазила

из Осоговските поляни

тука пак днеска премина

войводата със момци отбрани

и той им тихо думаше:

 – Момчета, синове мои,

вий моя вярна дружина,

из тия хладни усои

моята младост премина.

Много сълзи изтрихме,

вдовишки още сирашки,

турски аскери громихме

гордисме със дела юнашки.

Време ново настана,

пак братска Русия спаси ни,

а други грижи на смяна

зоват ни в села и долини.

Свободата трябва да пазим

навеки тука да грее,

но татък зад прашните друми

Македония за свобода копнее.

 

В спомените ни идва Войводата

и е лято и ден е Илинден.

В Кресна се знаме развява,

Ильо войвода замислен

крачи из мека морава.

Мисли, размисля за тия

велики сили гдето посягат

та пак през сърцата човешки

веригите на злото затягат.

1977 г.

 

СПОДЕЛЕНО

Копривщице, гнездо на герои,

тук ехото на първата пушка

още ечи по билата твои

камбанен звън още го люшка.

Твоите домове са светини

ти цяла си български храм –

българското име тук не погина

непознало покорство и срам.

Не ни стряскат съскащи думи

що чуваме в днешната реч

макар да са в сърцата ни

тежки куршуми,

че някои забравиха

и робство, и сеч!

Във съседната нам страна

земята гори

и днес дечица невинни загиват, не се отказаха от кръв и войни

тези що за МИР

и световен ред хортуват!

1993 г.

 

БЯЛА ПРОЛЕТ

Бяла пролет, бяла песен плиска над градини, ниви и поля

и не спря, дори не поиска

ни миг отдих

всичко в бял поток заля!

Пеят вишни, клони се превиват,

натежават в своя дъхав смях,

тя, земята – тая чародейка

къпеща се в лъчи я видях!

Че след тая

гладна, тежка зима

пак приижда, вижте, пролетта –

тя България още ще я има

щом отбройва и тези лета!

1993 г.

 

ОТГОВОР НЯМА

Билките тук вече прецъфтяха

и тревите изсъхнаха едва,

под старата родна стряха

чувам тихи спомени и слова.

 

Със дядо присядахме двамина

в градината със дъхавите рози,

как неусетно времето премина,

а слънчевият двор е все този.

И тогава потокът сладко шумолеше,

пречеше на дядо да разказва,

по лицето му често познавах

шо гори във старческата пазва.

Разказваше ми за теглото народно,

за войните, в които имаше скромен дял:

 

 – Дано да живеете свободно –

такова пожелание беше предал.

 – Каква полза от войните,

защо на Средни рид е граничната бразда? На леля ти Ирина оттатък са децата,

а в сърцата ни остана кървава следа.

 

 – Отговор няма!

Макар че го знаеше дядо, знам го и аз. Великите сили ненаситни бяха и тогава, такива ще са и до моя сетен час!

1986 г.

 

ПРИ МАЙКАТА НА ГЕРОЯ

Седнала е старата на прага,

а край нея моят любим клас.

Светла русокосата поднася

свежи рози свити в детски мил букет:

 – Вземи, майко свидна, за героя

във това е обичта ни от сърце,

твоята грижа – тая болка твоя

в гордост се преврна за едно селце

в гордост за родината свободна,

в слънце и за нашите детски дни.

 

Приседнали слушаме те, скъпа,

ти за детството му свидно разкажи.

 

Повъздъхна майката, огледа

замислените детски очи,

своя синли в някого съгледа . . . 

О, как болката личи!

 

 – Ето така помня го, дечица,

беше есента топла, чудна есен,

аз го хванах нежно за ръчица,

поехме в училище. Нежна песен

нейде в храсталака пърпелеше,

лееше се дивно хубав птичи глас,

а сърцето негово туптеше:

 – Мамо, аз отличник, чуй, ще бъда в клас. – Рече той и палаво подскочи

и като вихрушка в пътя що снове,

после сви край синора, посочи

планинските тъмни, горди лесове:

 – Ще се уча голям да порасна,

искам всичик тайни насвета да знам.

Има ли от тая по-прекрасна

земя що я виждам и обожавам сам.

От какво е силата голяма

на стрелките златни слънчеви лъчи?

На луната хора дали няма

и защо скалата вечно си мълчи?

 

Неусетно стигнахме школото,

колко радост беше в този първи ден, гиздеше се то посред селото

като дом най-хубав, чист и пременен. Срещна ги учителят на прага

спретнати и чисти селски деца.

Двора беше пълен – празник същи

бе за село първият учебен ден,

грижиге оставяхме ги в къщи

от децата всеки беше възхитен.

И обикна Стоян дните чудни,

учителя си, другарите добри,

колко радост внесе в дните мудни

и при нас тръгвайки оше в зори.

Тичаше с торбичка той през рамо

бърцаше в училище весел, засмен,

идвайки разказваше ни само

за морето, за машините . . . 

 

Но не знам

не ще ли ви изморя аз, дечица,

за мен е свидна всяка дреболия,

от училищната песенчица

до младежките му мечти – не крия.

Обичаше той добрите хоа,

обичаше Родината прекрасна . . .

 – Вече запя, мамо, развигора, в балкана тръгвам тая сутрин ясна. Там ме чакат все отбор другари –

каза ми той и портата отлости –

ако люта зима там ни свари

ще срещаш често у дома гости.

 

Беше пролет, лятото, люта зима отрядът бродеше все в планините,

в последно лято той загина,

а до свободата брояхме дните . . . 

 

Каза и млъкна. Беше без сили

за тая смърт страшна да разкаже,

а ние с обич погледи впили

към планината изтръпнахме даже. Виждахме сякаш героя мили

литнал във боя сред гори, усои

за Родина и Правда и Слънце

повел другари орли – герои!

1965 г.

Посветено на майката на героя Стоян Лудев

 

ТЪРСИ ЦВЕТЕ

Търси цвете

с невехнещи думи,

търси цвете

с безсмъртните листа

то цъфти

побезкрайните друми

из родните

скъпи места.

Ще срещнеш из хладните усои

в мисли поема една –

знак на безсмъртни герои

през горчилките в тез времена.

 

Че беше

време разделно,

те посяха

безброй семена,

а обичта не ще е последна

по род

и родна страна!

1957 г.

 

ПИРИН

Пирин, Пирин хубавице,

планина могъща птица!

Ти закриляш ни от бури

с кръшни буки, с яки мури!

 

Топлиш нивите обширни,

дните слънчеви и мирни,

с дъх на здравец и иглика

родна песен в тебе блика!

 

Песента за Делчев, за Яне

все по-свидна днеска звъни,

във сърцата навек ще остане

да топли в бъдните дни!

1970 г.

 

СЛЕДА

Нижат се пътеки вити –

също везани гайтани,

ето тупа във скалите

в орлов полет са събрани!

А те са стремежи, воли

и с гранита мерят сили,

люшкат се треви и стволи

в звездни нощи подранили.

Вечен знак са за борбите,

за хайдушка дружба вярна:

 – Към върха търси следите

тих бял конник пак се мярна!

1984 г.

 

ЛЯТО – 1993то

Разжарило се е огнено лято

и навред в мараня днес гори

на огнени спомени богато

в забрава, в мараня потрепва дори!

 

Тук-там узряват жита,

златеят засетите ниви,

и на места пъстрее полето

в пространства от бурени бодливи!

 

Такава е съдбата на всеки

твърде разбъркан дом неподреден

срамното петно ще тежи навеки,

а ние глупаво надничаме

към бъдния ден!

 

БЪЛГАРСКА РЕЧ

Чудна е твоята магия

обична си песен – българска реч,

красотата си взела от тия

хоризонти опънати надалеч!

 

Песен блика от реките ни игриви

от дълбоките букови гори –

с хлебен дъх са ширнатите ниви

по тях слънцето изгря дори!

Лудо конче е потокът планински бялнало грива препуска в баири – крилати слова то догонва

и във времето

далече ги дири!

1981 г.

 

*

*   *

 

Баирите – биволи черни

сити и доволни са в нивите

и само със звездите вечерни

беседват нощеми на облаците

със стадата сивите.

 

Облаци, облаци, натежали от влага едвам

се движите на всичик посоки

и прииждате на кервани насам

към планините със езерата зеленооки.

 

Ще ръсите пак пролетен дъжд,

но какво ще напоявате в полето,

дали сочните кълнове на пшениците

или пространството безкрайно

от бурени заето?

Февруари 1996 г.

 

ДВЕ МЕТАФОРИ

 

ОБЛАЦИ

Стоманените облаци

отново се сгъстиха

във сива сплав –

такава е тяхната орис

и техният нрав!

 

Пътувахме все на изток,

все към зората!

Летяха напред –

често в безреда,

често във строен ред!

 

Пътуваха спокойни,

но силни и уверени

във най-права посока –

в защита на Зората

в защита на слънцето

и Свободата!

1997 г.

 

ДЪБ

Защо стоиш с изкривената снага

нима повярва на ветровете?

Те са временни,

те ще отминат със снеговете

и пак ще цъфне нежното,

бялото цвете!

 

На българска земя дълго

не виреят

острицата и плевелите диви –

отдавна правдата

възлюбихме ние

и към свободата

сме твърде ревниви!

 

Изправи стволи,

столетнико наш,

български е онзи

най-високият връх на Рила –

той в ледени бури

ни вдъхва кураж

и българска земя

нас ни е кърмила!

 

ХРИСТО БОТЕВ

„Времето не успя да намали

силата на неговото влияние”

 

Ти наша легенда

и наше начало –

ти величие

на човек и на бог!

 

Времето за нас

ти беше създало

със силата

на своя устрем дълбок!

 

Със мощта

на миналото говориш,

говориш със силата

на далечния ден,

със настоящето

и бъдното спориш,

за да бъде животът обновен!

 

Наше начало

и наша опора

извор на вяра

мъдрост и мощ!

 

В песента те чуваме

на развигора,

в слънце изгряваш

след черната нощ!

 

Не мъчим паметта си

след рожденния ти ден на Вола

да дирим други богове

творци на правда и сила,

а се прекраняме

пред родната земя,

пред майката света,

която теб те е родила!

1979 г.

 

НА ВЛАДИМИР

ДИМИТРОВ – МАЙСТОРА

Момченце от Флорош,

къде тръгваш с бедняшката си риза,

нагоре към върховете се трудно възлиза!

 

Вярно от бедно детство,

от бедняшката стряха –

много орли до днес излетяха.

 

Такава е съдбата в нашата родина,

бедността при нас се засели

и пак не ще ни подмина!

 

Но във бедните ни хижи

ведно със грижата за хляба

чедата твои, Родино,

се раждаха и с друга жажда голяма –

за ПРОСТОР, за СВОБОДА, за СЛЪНЦЕ,

та засявайки житното зрънце,

да не запустява и духовната ни нива!

 

Чрез песенните ти картини, Майсторе,

Родината ни, знам, все  по устремена

към вечността ще отива?

 

Ти говориш и днес

със безсмъртния ти глас,

че за асимилаторите

няма място при нас?

1997 г.

 

ОБЛАЦИ

Рехавите облаци

заизпридаха дъждовнитенишки

с гръм тракаше станът им

над равнината.

Вятърът помощник стар

до отвесно опъна дъждовната прежда, грижливо я заподрежда

над ливадите резедави,

над хълмовете – юмруци корави.

За всяка педя земя

трябваше грижа голяма,

затова на капчици

дъждът беше разреден –

той утоляваше жаждата

на поникващия ден!

1979 г.

 

СРЕД ЖИТАТА

В пътя още мокър сред житата

ручеят притихна, занемя –

песните послушай на децата –

песните за родната земя!

 

Те летят през хълми

и градини.

И се сливат с потока чист

шепнат тихо:

 – Със възторг води ни

в трепета на всеки цвят и лист.

 

Песните ни носят спомен и жажда

от хайдушки древни времена

новото чрез тях за нас се ражда,

а те са със безсмъртни имена!

1989 г.

 

РЕКА СТРУМА

Златни сълзи са есенни листа

и спомен са, и горест голяма,

вълните огъват шепот разлистен –

тръпне скалата камено няма.

 

Наблизо овчари песен нанизват,

тя трепти над златни стърнища

със простата, човешката радост

долини и бърда се насищат.

 

Реката със нежни ги думи повтаря

във сладък ги ромон събира,

върбите се люлеят галоьовно

и горд се възправя баира!

 

Струма насам все лъкатуши

и пие сенките на голи ракити,

тя някаква грижа голяма

през годините далеч запокити!

1983 г.

 

СИЛА

Каква сила крият в листата

дъбовете в дните горещи?

Лятото вече не чака

то готви огнени срещи.

 

Пек и мараня и огън

в страх се огъва тревата:

 – Капка разхлада ли носи

облакът спрял в синевата?

 

 – Побърза, побързай, Горянин,

слез ниско сред хълми, долини,

Земята е с напукани длани,

прегърни я в обятия сини!

1984 г.

 

ДЕНЯТ Е ПОЛЕГНАЛ

Денят е полегнал на хълма.

От грижи е и той уморен –

На старицата пръстите се сгъват

засаждайки семена и вятър студен.

 

С мартенски колеблива топлина

в нивата се срещат ветровете.

Лехата изпръхва едва, едва,

а вихрушката венец й оплете.

 

Почвата затопля семената сега

скривайки ги в пазвата си мека –

жената изправи уморена снага

и тръгна към залеза полека.

1987 г.

 

РЕЧНИК

Имало е и има във времето

творци скромни със великата сила,

която дълго, предълго

извайват речта ни звънлива.

 

Взели на ручея от песента,

на птиците от звука,

също от тишината

на горския път –

що в сързата ще прелива

и ще ражда стихът.

 

Но ето недостигнали

сили на човека,

след толкова години,

след толкова много века

за пъклените думи,

за клетвата точна.

Слова да намери . . .

Затуй вселената

пред тях сега немее

и творбата е безсрочна.

1987 г.

 

МОНОЛОГ НА РУЧЕЯ

Роден съм сред високите върхове,

майка ми е снежна бяла преспа,

затова просторът ме нсе зове

и вечно сред бреговете ми е тясно.

 

Спокоен съм, когато в равното тека

когато сэм гладка, огледална река,

но колко малко имам такъв дял лъчист,

да бъда нежен, чист и сребрист.

 

Веят гривата ми често ветровете,

гали ме слънцето – това свято божество!

В храма на планината цветовете

ми устройват пищно тържество.

 

От обич към мене се свеждат

нежните плачущи върби,

аз с мъка от тях се отделям

и всяка за мене горчиво скърби!

 

Скалите със ярост ме възпират

дори преграждат грубо моя вечен път

със тях се все гневя,

но взаимните ни болки

в пукнатините им личат.

1995 г.

 

ИМА ЛИ ПЕСЕН ТАКАВА

Има ли песен такава,

която до болка да къса душата –

като слънце да пари, да сгрява –

има ли песен такава?

 

И болката когато премине

трайна следа остава

да се запомня до нине

и вовеки веков да ранява!

 

Тя копнеж е и радост голяма,

и е обич по род и родина,

че от нея по-пареща няма

тя стотици пъти

през сърцето премина!

 




Гласувай:
1



Следващ постинг

1. pevetsa - Добре дошла, прекрасни стихове.
25.03.2011 21:11
Добре дошла, прекрасни стихове.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dafinaivanova
Категория: Поезия
Прочетен: 30325
Постинги: 12
Коментари: 1
Гласове: 9
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031