Мой роден край

изоставен

сред небрежно разхвърляни

ридове

от дъждовни порои разравяни –

разравяни и от нашите спомени.

Ние помним – не забравяме

чувствата от детство

и крехка младост –

по теб, роден край, пораждани.

Остана неувяхваща

обичта ни,

която в сърцата извира

по пъстрите горски поляни,

по дъхавите билки в баира!

 

 

Младостта

 

Пролетни облаци бели

слезли са долу в градини,

вишни са в цвят нацъфтели –

пеят потоците сини!

 

Шуми и се люшка тревата

къдри я топлият вятър,

тополата риза размята

и дипли зеления шатър!

 

Там сред ухания цветни

младежка песен се чува –

младеж из пътя минава –

младостта във времето пътува!

 

 

Тишината се начупи

И падна със звън –

 

локвите дъждовни

събуди от сън.

 

Оранжевото утро

весело се засмя

 

За слънцето питат

премръзнали поля.

 

Слънчевият

ден настава –

 

Дърветата и птиците

ни обещаха

тук на кестените

под зелената стряха

да ни подарят

най-слънчевата песен

за нашия изпълнен

с най-хубави мечти –

детски свят!

 

 

Крилата е мисълта

на човека

 

Един баир се опитва да дели

две мисли неразделни –

една малка височина

да бъде безпределна величина.

Но духовното, но мисълта на човека,

със земни граници не се дели!

То може да се прехвърли

и през няколко века,

но в сурова истина

ще се подреди!

 

 

Бясно връхлитат вълните

твоята каменна гръд –

непокорна, морска скала!

Спорът ви с морето

е твърде, твърде стар...

Но вие си делите поравно

гневът на бурите

и ласките на слънчевото

лято!

 

 

Непокорна

морска вълна съм –

морето ми даде

и простор, и дълбини,

но неосъзната стихия

съм родена.

Тревожа и нощите, и дните

на тази прелестна земя!

Аз съм потвърждение

на земните и небесни противоречия!

Обичам бурите и ветровете,

но и спокойствието

на морския бряг вдъхновен,

когото блъскам със сила,

или нежно милвам

в топъл, слънчев ден!

 

 

 

Слънцето

 

изтласка навъсения облак

и щедро се усмихна.

Весело е наоколо -

току-що излезли от клас

оставихме само тишината,

приседнала на всеки чин

да се учудва:

-                                  Защо ли, защо

без извод остана урока?

Тя, онази ли песен плени ни

и премина в бъдните години,

за да укрепва вярата ни

в любовта и красотата!

 

 

Българийо,

Ти си младежката ни тръпка

и нашата мъжествена стъпка.

Ухаеш със най-нежния

дъх на цветята,

грееш със омайните

багри на дъгата!

Звук си от славеевите песни!

Приказка си от детските ни дни чудесни!

Българийо, твоето име е реликва

и пролетно цвете,

и семе, което пониква!

Песен си, стон си чудесен -

Българийо, наша свидна,

наша любовна песен!

 

 

 

Къщата на Ильо войвода

 

Залюля се старата топола,

че е с вейки окършена, гола –

люти вихри в нея завилняха,

брулиха я под старата стряха.

Тя си жълти листи вред порони –

кърши вейки, кърши млади клони.

Спомени припомня тая малка къща,

как хайдути в нея се завръщат

и със тези все отбор другари

Дядо Ильо – войводата стари.

В този дом често те нощуват –

и до днеска в песни се дочува

в Българско как гинат деца

с булки млади

и редят се години все неради:

- Ех, ти горест,

ех, ти болка мъжка –

векове наред народът все

в робия пъшкал!

 

 

Речните камъни

 

Отдавна тече си тук реката.

Стъпили са в речното корито

огромни, сиви камъни.

Те гневно блъскаха

в далечния си път

вълна след вълна.

Сега стоят тук мълчаливо

разгадавайки във времето

своята вина!

А бяха върхове!

Гледаха от високо на света –

надменни, горделиви,

но не ги пощадиха

буйните порои!

Днес откъртени

се намират в тази среда –

непоканени, ненужни и несвои!

 

 

Из пътя

 

тук край житата

 

вятърът стъпва на пръсти

 

завързал е златна верига

на дъба с клони чевръсти.

 

Край него спират сега

на лятото жарките песни,

 

и те във семената едреят,

и в класовете чудесни!

 

 

Скъсаха си сивата дреха

облаците над тези балкани –

те много сълзи проляха,

но ето че пак са засмени.

Реки и потоци шумливи

бързат, надбягват се лудо,

едреят пролетни ниви,

вейнали гриви за чудо.

 

“Поетична земя”

Така нарече

Папа Йоан Павел II

България

 

Да, България е поетична земя

възпята и възпявана

от горещо любещи я

творци - художници, поети.

Но папата не успя да усети,

че вас, богаташи

може би ви плаши

срамът за живота

сринат по земите наши.

Не пощадихте царе-господари

немощната му старост.

Поканихте ги за да прикрива

жаждата ви за власт и грабежи.

Обхванати сте от ярост дива,

че вече се вдигат

онеправданите,

ограбените,

унизените,

срещу съдбата си твърде сива.

Вече разтърсват бури земята,

стачки, протести -

а вие търсите префинени средства

да защитите, да оправдаете грабежа

и на последния залък на бедняка.

Но незнайно е бъдното,

 Което ви чака.

 

“Не вечна е световната беда,

нито са вечни робските окови!”

Пенчо Славейков

 

 

Песен

 

Чуйте капчуците вече запяха

Сутринта тук под родната стряха.

На липата във кръшните клони

Птицата нежна песен отрони.

Сетне на слънчев лъч се

полюшна

и на хората мило прошушна:

Помнете и знайте,

че песента

отново тя ще спаси света!

" Но как светът ще спаси песента?"

 

 

Младежка песен

 

Тук те срещнах сред полето

нежна, хубава и млада,

разтуптяваш ми сърцето

моя обич и наслада.

 

Виж приижда китна пролет

пак синеят небесата,

птиците сънуват полет

закаляват си крилата !

 

В дните мои ще те има

в пътищата ми докрай -

песен си незаменима -

измечтан, мой слънчев май !

 

 

Луда пролет

 

Луда пролет

в лудо и в зелено

надипли селцата -

улиците пощади :

-Къде тръгна, Пролет,

така натъкмена

в дните ни нелепи,

в наш’те дни неради.

Кестените мятат

клоните зелени,

южнякът пирува

с младостта им свежа,

а те все така са буйни и неукротени,

а вятърът е същински невежа !

 

Реката усети

                    земната сила

и запремята вълните си,

вятърът взе

                дъха и ведрината им.

Листата на дърветата се усмихнаха,

завъртяха се

         в най-хубавия танц на времето.

Придружиха ги лястовичите криле.

 

Ти наше китно поле,

все още носещо спомени от лятото -

                           пеещо в градините,

и разнасяш дъха на узряло.

Човешкият труд набъбна

 в плодове и се изрони

      отбелязвайки

           незавършения цикъл на надеждите.

 

 

 

Днес аз минах през полето

и те зърнах отдалече,

малко клонче от люляка

се полюшна, тихо рече:

-Пролетта при нас пристига

зеленеят се нивята

с мила радост планината

риза пролетна размята.

Че във тези дни преломни

обичта е крепка сила -

тя през бури е калена

и в сърца гнездо е свила !

 

 

С детски смях

се спусна пролетта

и прецапа локвите из пътя -

през прозореца нахлу

при мене у  дома:

-Хладно ми е рече - запристъпя.

Слънцето се усмихна да постопли

вестителката на радостта и любовта

тя с нежни длани храстите погали -

знаейки, че и те макар бодливи

жадуват нежността.

 

 

Молба

 

Дай ми капка обич, за да мога

в най-мили песни да я претворя,

да погубя с нея всякоя тревога

и трудните ни дни да извървя.

С тази обич аз криле ще имам

с нея ще дарявам млад и стар -

така по-леко път се извървява

със обичан, със добър другар!

 

 

До стените на гарнизонното стрелбище

 

Спрете, спрете и чуйте!

Вапцаровата песен ли изгаря

                юлското небе голямо

и тези черни,

                 злокобни стени

                       се пукат.

Вапцаров - него разстреляха

                                            тука.

Този силен млад българин

 убиха го зад тези стени.

Едно голямо сърце

              престана да тупти.

И до него още петима -

            смъртта не ги отмина.

Тя, свирепата

изтръпна пред тяхната Вяра!

Те останаха живи -

живи и след последния си час …

Вапцаровата безсмъртна песен

още удря тези стени -

стените на жестоката смърт.

И тази песен е призив сега,

че и в най-черно робство

              българинът с е борил

за хляб и за свобода.

 

Тополи

 

Тополи,

зеленоглави тополи,

защо разлюляхте вятъра -

опънали кръшните клони,

гордо наметнали шатъра

на пищната лятна премяна -

уханна в зелено украсена.

Тополи,

зеленоглави тополи,

не тревожете,

не люлейте лудо вятъра !