Прочетен: 1961 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 01.04.2011 09:12
Песничка за теб
Твоят дом е край гората
във цвят цяло е полето,
а сърце ми мир не дава
по теб трепка клето.
Всичко свързано със теб
ми е свидно, ми е мило -
обичта ми е безкрайна
птица тя е лекокрила.
Жадно пролетта очакват
и долини, и баири,
а южнякът чуй безгрижно
песничка за тебе свири !
Облаче мое бяло
Защо прикова
погледа ми сега
Може би някъде
си го зърнало, видяло.
Къде ли разнася сега
надеждите ни
за човешка бъднина.
Ветровете те пращат насам -те ми бяха
тихичко обещали
да го закрилят
в дни на беда -
и от зимните
ледени кристали.
Зажадняхме милионите
в изстрадалата ни страна
за Вапцаровата
“Бяла пролет”,
за мир и правда
по света!
Не винаги
отзвук намират стиховете,
не винаги към тях
в сърцето призив има,
но когато тръгваш на далечен път
към тях любовта е по-обозрима.
Поглед към тях се отправя
по-разбиращ, по-съвършен.
Мислите тогава намират
най-верен отговор,
най-верни думи,
че любовта при раздяла
най-добре се разгадава!
Тук реката
се влива в морето, Тук несправедливи думи ти изрече – непремислени добре! Дочу ги морето, а аз помолих: - Чуй ме добре, море, вземи обидата ми безвъзвратно, но песните, песните – върни ми ги обратно!
Когато е слънчев ден
пак бързам през ливадите.
Лъчите се стичат
по клоните на дърветата
достигайки корените,
които жадно пият
влагата на новия ден,
а той е толкова хубав
и от мисли за теб окрилен !
Вятърко братко,наскита ли се вече
денят отлитна, отлитна далече.
Пак шепнат, почукват клоните в двора :
Къде е вятърко,мойта изгора ?
Година вече как тя замина -
далеч в нежеланата тежка чужбина.
Още очаквам вести от нея.
За нея, чуй ме, още за нея копнея !
Разцъфтяха
розите на двора,
на север бягат облачни ята
усетили дъха на развигора
с нежен полъх в утринта.
Чувай и брезата млада
песен нова тя ще подреди -
с безброй мили изнензди
с обич шепне :
Пак ела, ела и ти !
Вятърът
тихо се спуска
над равното родно поле,
плиска вълните реката -
за сън ги тихо зове.
Люлеят клони върбите,
щурци се надпяват на глас -
шепнат си тихо тревите
в нежния вечерен час !
Брезата клони полюшна
до нея виши се борът зелен,
нежно тя го обгърна
и милва ги месец смутен !
Преди заминаване
Вятърът тръгва унесен
да обходи равни друми,
да потърси мила песен
подредена с нежни думи,.
Вместо нея срешна двама
може би щастливи млади -
обич стопля ги голяма
но и носи изненади.
Дълго скитаха в полето
цветя за обич си дариха -
слънцето от хълма гледа
спря от път го отклониха.
Рядко радост днеска има
по земята ни безкрайна
мъка свари ни голяма
тя за никой не е тайна.
Времето назад се върна
в бита на хората тъдява
с убийства, грабежи, позор –
бедният в добро не се надява.
За кратък отдих са поспрели
наблизо тука тез двамина -
той безработен сега е,
тя студентка от година.
С роден край се те сбогуват
утре тръгват в път далечен
по чужбина да слугуват -
народът в мъки е обречен.
Няма радост и утеха
Десетилетие вече мина,
Младите отлетяха
Тежка чака ги чужбина.
По роден край все се тъгува
но Родината я няма :
-Тази земя е сякаш чужда
шепнат те с болка голяма !
Слънцето клони на залез
Денят зеници притваря,
Ветрец леко повява
и тяхната грижа повтаря.
Примерът беше даден
Човекът обикнал красотата –
В пещерите още рисувал върху скалите,
или извайвал от глина
предмети и живи същества.
със ум и сърце творил красота.
Но както често в природата бива –
сред красиви гори и поля
настъпвали бури диви –
грохвала в разруха земята.
Човекът лошият пример взел
и като безумна стихия
рушил, убивал себеподобните дори!
Сякаш и той безпаметен бил.
Това дело първобитно
наречено е война!
Жалко, че то
през милиони векове
останало е и досега!
В сън
унесени тополи
в люлката от тишина
с тънки пръсти – вейки голи
галят златната луна.
А звездите сипят злато
над задремали поля –
виж нощта със чудновато
крило леко излетя.
Тя ще палне в синевата
румената ни зора
и ще зазвъни в отплата
освежената гора!
Тъжната нива
Тук си дадоха среща
избуяли треви и коприва
добрата Пролет се сеща,
че не към добро отива.
Къде сте жита избуяли
замества ви мъка трънлива –
мираж да беше – едва ли...
Болка душата ни свива.
Слънцето спира да гледа
и в гняв гори, разгадава:
- Къде сте стопани, къде сте?
Откъде жестокост такава!
Как се ражда тя – любовта?
От искрящите ли трепетни звездици?
Родена ли е от мълчаливия
говор на скалата,
от полета ли на милите птици,
от нежния ли шепот на листата –
или от твоите топли зеници?
Всичко тук е движение
обич и песен!
Ветровете прегръщат нежните брезици –
беседват с тях планинските реки
и говорът им повтаря
букакът унесен!
Във тази книга на естеството
четем мислите на любовта –
вечно търсена и
трудно намирана!
Всичко, всичко
днес така е ясно
знаем защо милеем
и от що се страда.
Лъжливи думи,
лъжливи речи –
няма гладния
сит да го сторят.
На безсрамния –
срамът не му пречи,
а подлеците
със себе си спорят!
2007
Комбайните
Се завръщат в равнината,
а веселото лято тича босо
през узрелите жита –
румено, щастливо, русокосо –
тръгнало от ранна ранина!
Търси вредом славееви клони
с натежали, едри плодове –
златна есен из тях да се рони,
че примамно, нежно тя зове!
Колко много красота в полето!
Колко руйни, свежи класове –
Шумът на машините където
реди равнината в стихове!
2007