Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.04.2011 09:10 - Когато е слънчев ден - трета част
Автор: dafinaivanova Категория: Поезия   
Прочетен: 1961 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 01.04.2011 09:12


Песничка за теб

 

Твоят дом е край гората

във цвят цяло е полето,

а сърце ми мир не дава

по теб трепка клето.

 

Всичко свързано със теб

ми е свидно, ми е мило -

обичта ми е безкрайна

птица тя е лекокрила.

 

Жадно пролетта очакват

и долини, и баири,

а южнякът чуй безгрижно

песничка за тебе свири !

 

 

Облаче мое бяло

 

Защо прикова

      погледа ми сега

Може би някъде

              си го зърнало, видяло.

Къде ли разнася сега

надеждите ни

              за човешка бъднина.

Ветровете те пращат насам -

те ми бяха

              тихичко обещали

да го закрилят

              в дни на беда -

и от зимните

              ледени кристали.

Зажадняхме милионите

           в изстрадалата ни страна

за Вапцаровата

                “Бяла пролет”,

за мир и правда

по света!

 

 


Не винаги

отзвук намират стиховете,

не винаги към тях

в сърцето призив има,

но когато тръгваш на далечен път

към тях любовта е по-обозрима.

Поглед към тях се отправя

по-разбиращ, по-съвършен.

Мислите тогава намират

най-верен отговор,

най-верни думи,

че любовта при раздяла

най-добре се разгадава!

 

 

Тук реката

се влива в морето, Тук несправедливи думи ти изрече – непремислени добре! Дочу ги морето, а аз помолих: - Чуй ме добре, море, вземи обидата ми безвъзвратно, но песните, песните – върни ми ги обратно!

 

 


Когато е слънчев ден

пак бързам през  ливадите.

Лъчите се стичат

по клоните на дърветата

достигайки корените,

които жадно пият

влагата на новия ден,

а той е толкова хубав

и от мисли за теб окрилен !

 

 

Вятърко братко,наскита ли се вече

денят отлитна, отлитна далече.

Пак шепнат, почукват клоните в двора :

Къде е вятърко,мойта изгора ?

Година вече как тя замина -

далеч в нежеланата  тежка чужбина.

Още очаквам  вести от нея.

За нея, чуй ме, още за нея копнея !

 

 

Разцъфтяха

                  розите на двора,

на север бягат облачни ята

усетили дъха на развигора

 с нежен полъх в утринта.

Чувай и брезата млада

песен нова тя ще подреди -

 с безброй мили изнензди

с обич шепне :

Пак ела, ела и ти !

 

 

Вятърът

 

тихо се спуска

над равното родно поле,

плиска вълните реката -

за сън ги тихо зове.

Люлеят клони върбите,

щурци се надпяват на глас -

шепнат си тихо тревите

в нежния вечерен час !

Брезата клони полюшна

до нея виши се борът зелен,

нежно тя го обгърна

и милва ги месец смутен !

 

Преди заминаване

Вятърът тръгва унесен

да обходи равни друми,

да потърси мила песен

подредена с нежни думи,.

 

Вместо нея срешна двама

може би щастливи млади -

обич стопля ги голяма

но и носи изненади.

 

Дълго скитаха в полето

цветя за обич си дариха -

слънцето от хълма гледа

спря от път го отклониха.

 

Рядко радост днеска има

по земята ни безкрайна

мъка свари ни голяма

тя за никой не е тайна.

 

Времето назад се върна

в бита на хората тъдява

с убийства, грабежи, позор –

бедният в добро не се надява.

 

За кратък отдих са поспрели

наблизо тука тез двамина -

той безработен сега е,

тя студентка от година.

 

С роден край се те сбогуват

утре тръгват в път далечен

по чужбина да слугуват -

народът в мъки е обречен.

 

Няма радост и утеха

Десетилетие вече мина,

Младите отлетяха

Тежка чака ги чужбина.

 

По роден край все се тъгува

но Родината я няма :

-Тази земя е сякаш чужда

шепнат те с болка голяма !

 

Слънцето клони на залез

Денят зеници притваря,

Ветрец леко повява

и тяхната грижа повтаря.

Примерът беше даден

Човекът обикнал красотата –

В пещерите още рисувал върху скалите,

или извайвал от глина

предмети и живи същества.

със ум и сърце творил красота.

Но както често в природата бива –

сред красиви гори и поля

настъпвали бури диви –

грохвала в разруха земята.

Човекът лошият пример взел

и като безумна стихия

рушил, убивал себеподобните дори!

Сякаш и той безпаметен бил.

Това дело първобитно

наречено е война!

Жалко, че то

през милиони векове

останало е и досега!

 

 

В сън

унесени тополи

в люлката от тишина

с тънки пръсти – вейки голи

галят златната луна.

А звездите сипят злато

над задремали поля –

виж нощта със чудновато

крило леко излетя.

Тя ще палне в синевата

румената ни зора

и ще зазвъни в отплата

освежената гора!

 

 


Тъжната нива

 

Тук си дадоха среща

избуяли треви и коприва

добрата Пролет се сеща,

че не към добро отива.

Къде сте жита избуяли

замества ви мъка трънлива –

мираж да беше – едва ли...

Болка душата ни свива.

Слънцето спира да гледа

и в гняв гори, разгадава:

- Къде сте стопани, къде сте?

Откъде жестокост такава!

 

 

Как се ражда тя – любовта?

От искрящите ли трепетни звездици?

Родена ли е от мълчаливия

говор на скалата,

от полета ли на милите птици,

от нежния ли шепот на листата –

или от твоите топли зеници?

Всичко тук е движение

обич и песен!

Ветровете прегръщат нежните брезици –

беседват с тях планинските реки

и говорът им повтаря

букакът унесен!

 

Във тази книга на естеството

четем мислите на любовта –

вечно търсена и

трудно намирана!

 

 


Всичко, всичко

днес така е ясно

знаем защо милеем

и от що се страда.

 

Лъжливи думи,

лъжливи речи –

няма гладния

сит да го сторят.

 

На безсрамния –

срамът не му пречи,

а подлеците

със себе си спорят!

 

2007

 

 

 

Комбайните

Се завръщат в равнината,

 

а веселото лято тича босо

през узрелите жита –

румено, щастливо, русокосо –

тръгнало от ранна ранина!

Търси вредом славееви клони

с натежали, едри плодове –

златна есен из тях да се рони,

че примамно, нежно тя зове!

Колко много красота в полето!

Колко руйни, свежи класове –

Шумът на машините където

реди равнината в стихове!

 

    2007




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: dafinaivanova
Категория: Поезия
Прочетен: 30327
Постинги: 12
Коментари: 1
Гласове: 9
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031